Днес ме споходи един спомен. Свързан е с годината 2017.  Това се случи, може би преди лятната ваканция, защото ясно си спомням, червеното слънце, което залязваше, а аз лежах в горичката и си допушвах фаса, който бях намерил на спирката. Издишвах димът блаженно на малки кръгчета и си мечтаех за бъдещето, вгледан в небосвода. - На колко години ще съм през 2017 ?- си помислих аз. Пресметнах и изчислих 44 год.        Мане! Пляснах се по челото.  -44 год?! - повторих на глас.  Видя ми се космическа цифра на фона на скромните ми 7 или 8 години.  Днес след като си припомних този спомен, годината действително е 2017, но аз  съм на 43 год. На 44 год ще стана през юни. Няколко месеца, но за мен сега са от голямо значение, а за едно дете 35, 36 или 37  год нямат никакво значение. Аз гледам към детето назад, а то бърза към бъдището да се срещне с мен. В тази луда надпревара с времето, без да се усетя, допускам същата мисъл:  - На колко ще съм през 2050год? Но този път не изчислявам, вероятността да не доживея е голяма. Поглеждам към децата, целувам щерката и забавям пропускащите години, който прелитат покрай мен. Бъдището е някъде там, но аз искам да живея днес, а утре ще му мисля, след като се събудя.