Живота е несправедлив. Стига да се бориш, казват, ще успееш. Най-важното било, да не се придаваш, да вярваш, да искаш, да се молиш, ако трябва с нокти да дереш земята, но да не се предаваш. Това,  разбира се, може да се  случи  само на думи, или в мечтите на някой, който се е самозабравил. Живота, наистина е несправедлив, не може току  така да те осъдят на смърт с диагноза, която след като си я преведеш, разбираш, че означава нелечима болест. Не ма е честно, да гледаш, как брат ти изстива на леглото? Майка ти и баща ти, пръскат  всички събрани пари, че не стигат и заборчляват,  само за да  могат да закупят апаратура, да направят една мини болница в апартамента. От никъде да няма  помощ, но ти не се предаваш, ти се бориш. Мамка му ! Не, само с ноти, а и със зъби. И след няколко години на борба. О, чудо! Няма нужда, вече да лежиш на легло, от днес можеш да играеш!  Значи, е истина, който  не спира да се бори, побеждава?

-Да, ти си примера! Ти доказа, това.

И ето, играе отново с децата на двора, но защо трябваше да догонва тази топка, колата се блъсна в него и той на място почина.

Точно в този миг политам над  земята,

За да търся малката ни тайна.

Като птица кръжа в  небесата,

за да търся частица истина,

не докосната от лъжата.

Някакви твари, тичат по полята,

Тревата е някак си, влажно зелена.

-Може би  защо, Слънцето го няма?

Ала дъхът ми секва,

докосна ли поглед  до нея.

Срещнах,  в този ден, едно момче,

което, бе избягало от своята съдба,

с огромна саможертва, бе разкъсало,

обръча на кармата си зла.

Като единствен слънчев лъч,

сияеше в този ден,

и сякаш, беше окрилен,

и  уверен в това, че се е преборил със  смъртта.

Но съдбата е жестока,

посяла е веднъж печал,

и очаква с нетърпение да жъне смърт.

Сърцата ни потънали са в тъга,

Безпомощни да се преборим с това.