Не мисля често за смъртта,  но отговорих на един въпрос, свързан със смъртта:

Къде искаш да те погребът след  смъртта?

Моят отговор е прост. Край морето! Не знам защо. Да ли, заради морският бриз? Чудя се! Харесвам също и шумът на морето. Харесвам изгревите,  обожавам това пространство запълнено от вода, но какво значение има, какво чуват и какво виждат живите, то няма нищо общо с мъртвите, но стига ми това, че един от въпросите, който си задавам има отговор, но не за това почнах да пиша за смъртта.

Преди няколко дена, бях поканен на рожден ден. Срещнах  се с хора, който не бях виждал от 3 години. То, повода да се видим преди три години, беше същият. Човекът, които стоеше до мен, просто изсипваше питиетата в устатата си. Странно, преди три години не ми беше направил такова впечатление. След  третото бързо, езикът му се развърза и заговори за смъртта.Той се беше сблъскал със смъртта. Починал беше брат му  и вече 6 месеца  живееше с тази мисъл. То ние  тогава говорим за смъртта, когато смъртта директно ни атакува  , през другото време мълчим, сякаш тя е на светлинни години от нас и избягвайки да говорим за нея тя няма да дойде. Смъртта в повечето случаи е нелепа, не желана, ако не е от старост. Така се е случило и с този човек. Нелепа смърт. Заговори, разказа как се е случило всичко. Накрая на своят монолог, ме попита:

-          Ако умреш сега, колко от тези хора ще дойдат на гроба ти?

-          Не знам! -   отговорих аз. Бях се замислял за смъртта, но къде да ме заровят и такива, разни глупости,  но никога не ми е идвало на ум, че някой  ще идва на гроба ми. Да ми полее цветята  да го разкопае, както си му е редът.

Тогава той каза:

-          Никой няма да дойде на гроба ти! Приятелите се кълнът във вярност, но на гробът, ходят само,  майка ти и баща ти!

Стоях и преглъщах.” Това е истината”- казах си „Мама и тати”-повтарях на ум аз.  А колко от нас  на скоро са каза ли?  Обичам те мамо! Обичам те татко!  Представих си тези самотни хора, единствени на гробището в този мразовит ден и ми стана тъжно. Малко обичаме родителите си, мамка му!

Поздрави от Родопите, приятелю!

Добрината ти, ме изпълва с гордост! Да си, жив и здрав! Спомням си, колко е красиво в Родопите през зимата.

Не го мисли какво ще бъде след теб. Така или иначе няма да се върнеш да видиш, нали?
Когато си на път и мислиш за своя залез по-приляга да помислиш за утрешния изгрев. Кой би довършил онова, което ти не си могъл и как да го направи така, че да остане безсмъртно.
Не бих искала на гроба ми да идват хора, водени от чувство за дълг, липса, вина...Те няма да са ми нужни тъжни, плачещи и самотни. Хората, които обичам трябва да знаят, че тялото си отива, но душата остава и тя ще бъде винаги до тях. И от онзи свят ще им помагам да довършат всичко онова за което времето ме е възпирало, а смърта изпреварила...И тогава ще виждам усмивките им от добре свършената работа, а вместо сълзи гордост и умиление. А пък аз ще спя спокойно в собствения си гроб.
Хубав ден и зарежи тези мисли! Сигурно е, че все още си нужен на тази земя, на приятелите си и може би на още някой за когото дори не подозираш.;)

Мисля, че след теб остава само любов. Дори и да нямаш душа. Зимата е много шибам сезон, потъваш в странни размисли. Благодаря за крилата!

men v dvora pred kashti no nadali shte iskat

която е трудна за дискутиране. Тежка поради факта, че хората знаят доста малко за нея. Страшна, защото не са убедени какво следна след нея...

Лек ден и успешна седмица! :)

прав си за родителите. но моите вече си отидоха, така че няма да стоят на гроба ми. пък и нямам претенции, къде ще ме погребат. даже не държа да ме погребват - не искам никой да товаря с каквито и да било задължения.