Прочетен: 1313 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 07.01.2010 23:39
Аз не съм добър човек, колкото и да се правя на светец. В душата си крия необуздана ярост , гневът ми е по- страшен,унищожителен в своята си първичност. Не обичам домашните животни. В повечето случай ги подритвам, не ми се е случвало да ги галя.Но всичко, един ден се променя. Първият ми сблъсък с домашен любимец, беше с едно семейство хамстери. Тъжна история. Момчето не хареса момичето, и,и взе, че го изяде. След няколко дена момчето, почна да прави гърчове.( не можа да преживее раздялата, май) Аз го взех в ръце, но животинката си поемаше само въздух, приритваше със задните си крачка, и отново се отпускаше в дланите ми. Един живот изгасваше в ръцете ми. Обърнах го с лице към мен, и започнах да му правя сърдечен масаж, но животинката продължаваше да отваря само уста, поемайки, глътка въздух, поглеждаше ме с тъжните си очички, в който се четеше безнадеждност и никакво желание за борба. След няколко минути умря. Но не за това искам да разкажа. Моята история е история с котета.
Една леля подари на синът ми две пухкави малки котенца. За жалост, забрави да каже, че котетата са направо диви. Още не отворели кашона, и те се шмугнаха в дървата на двора. Синът ми се размина с галенето .
- Ще свикнат- казах му аз.- Ще дойде и този ден в който ще ги галиш, просто малко трябва да потърпиш.
Но седмиците си минаваха, а те не се превързваха. Детето ходеше всеки ден, до дървата, оставяше им кокалчета и разни други отпадъци. Аз гледах отстрани и се възхищавах на търпението му.
Един ден, закъсня от плаж. Обяд минаваше, а те не бяха яли от вечерта, трябваше аз да ги храня. За миг си помислих, че както става обикновено, децата ревът за животни, а родителите се грижат за тях. (сещам се за един Японски филм, които много добре описва думите ми, става въпрос за една история с куче) Отидох до дървата, но нещо не беше наред. Едното, което беше по-красиво, стоеше върху дървата и не избяга след като ме видя. Помислех си:
- Най накрая! Толкова чакане, ще им се порадва детето.
Но приближавайки, това странно чувство, че нещо не е наред, не ме изоставяше. Приближих се достатъчно близко, за да мога, да го хвана. То си стоеше така, все едно точно това искаше.Взех го в ръце, и веднага напипах някаква бучка на вратлето му.
-Да не е тумор? - помисли си аз.
Продължих да го оглеждам, върнах се на бучката. Разбрах, че мъничето е лапнало по-голяма кокал, от колкото е можело да преглътне.
- Ти, да не си политик! - казах на глас, аз.- Глупаво коте!
Но, тази животинка ме погледна, с онзи поглед, същият, пълен с безнадеждност и никакво желание за борба.
- А, не! - викна аз- Това се случи веднъж, няма да се повтори.
Сестричката и се подаде, но в нейният поглед се четеше надежда.
Поставих котето в един кашон, набързо събрах нужните неща за спасяването. Стори ми се много мършаво, не беше яло с дни. Но как да яде, след като му е запушено гърлото. Взех едно празно шишенце от капки за нос, и храненето започна .Дълго упорствах, колкото и да не му се живееше, аз продължавах да упорствам. Не знам какво целях с това, нямах ни най-малка представа как ще му помогна, но не исках да умре. Първо;
Кръстихме го на съпругата.- знаете какво става. Ужас!
Второ;
Не исках, детето ми да види, първият си любимец, мъртъв.
Продължих да изсипвам млякото в устата на едва дишащото то животинче. Роднините, започнаха да се дразнят.
-Престани да издевателстваш! Остави го да умре!Как не те е жал!- повтаряха постоянно те.- Ти, не можеш да му помогнеш! Не виждаш ли, че умира? Остави го!
По принцип, не обичам да ми се дава акъл. Продължих да го насилвам, изсипвах му по 50 грама на всяко хранене. Мина една седмица. Странно, котето не умираше, но и бучката си стоеше.
Синът ми ме попита:
- До кога, ще го храниш така?
- Докато не порасне, и не преглътне! Ясно ли ти е !-изкрещях аз. Бях на ръба на отчаянието.
- Защо го правя?-дори и аз сам се чудех, но пусти инат бях казал:
- Докато не умре, няма да го оставя.
Това коте не умираше, а продължаваше да живее.След няколко дена, започна да му гние вратлето, образуваха се две дупки. Казах си, край, това беше.Но котето не умираше, дупката стана достатъчно голяма, за да мога да извадя кокала. И воала, кокала беше вън. След още няколко дена, раната заздравя,котето укрепна и спокойно се боричкаше със сестричката си.Но щом ме зърнеше, забравяше всякаква игра и се втурваше към мен, радваше ми се като кученце, вървеше след мен, не можеше да ми се отблагодари.Огромна любов открих в това животно, но любовта, беше вече взаимна
